Этот день Победы
Порохом пропах
Это праздник
С сединою на висках
Это радость
Со слезами на глазах
День Победы, День Победы, День Победы!

Дни и ночи у мартеновских печей
Не смыкала наша Родина очей
Дни и ночи битву трудную вели
Этот день мы приближали как могли

Этот день Победы
Порохом пропах
Это праздник
С сединою на висках
Это радость
Со слезами на глазах
День Победы, День Победы, День Победы!

Здравствуй, мама, возвратились мы не все
Босиком бы пробежаться по росе
Пол-Европы прошагали, пол-Земли
Этот день мы приближали как могли

Этот день Победы
Порохом пропах
Это праздник
С сединою на висках
Это радость
Со слезами на глазах
День Победы, День Победы, День Победы!

Лондонско четириевангелие, 1356 г., 286 листа пергамент

Въведение

Библията е считана за Свещена и боговдъхновена книга от двете най-разпространени вероизповедания в света – християнството и юдаизма. Исляма също потвърждава библейския авторитет – например в Корана  четем: „И дадохме на Муса (Моисей) Писанието, и подир него изпратихме един след друг пратениците, и дадохме на Иса (Исус), сина на Мариам (Мария), ясните знаци, и го подкрепихме със Светия Дух. Нима не ви обземаше надменност всеки път, щом пратеник ви донасяше онова, което душите ви не желаят? И някои отрекохте, а други убивате.” (Коран, Сура Ал-Бакара 2:87) и още „Кажете: “Вярваме в Аллах и в низпосланото на нас, и в низпосланото на Ибрахим (Аврам) и Исмаил, и Исхак (Исак), и Якуб (Яков), и родовете [му], и в дареното на Муса (Моисей)  и на Иса (Исус), и в дареното на пророците от техния Господ. Разлика не правим между никого от тях и на Него сме отдадени.” (Коран, Сура Ал-Бакара 2:136)

Големият български писател Иван Вазов възкликва: “Аз не зная под небето да има книга по-мъдра и така всеобща каквато е Библията… там, където Библията се знае и се чете, злините са случайни, а доброжелателствата са трайни спътници в живота. Учудвам се, че тази Свята Книга много слабо се знае у нас не само от миряните, но и от духовниците.” От времето на написването на тези редове до наши дни този факт остава непроменен. За много съвременни хора Библията е почти непозната книга, и техните познания са на равнището на елементарните нравствени поучения, тоест познанието им за същността на духовния свят е твърде примитивно.

Кратка дефиниция

В най-общи линии Библията представлява сборник от боговдъхновени текстове, които разкриват Божието Слово към човека. В зависимост от начините по които Творецът открива Себе Си, различаваме естествено и свръхестествено откровение.  Естественото откровение е видимият свят – Вселената като цяло, която със своето съвършено устройство ни подсказва за могъществото и величието на своя Създател. Свръхестественото откровение е дадено на избрани (подходящи) хора, които са имали способност да разбират небесните тайни и точно да ги предават. Една част от божественото откровение е записана в свещените книги, а друга е запазена по предание. Библията има приблизително 3 400 годишна история. Писана е в продължение на 1 600 години от 40-50 автори.

Етимология на думата

Думата библия е гръцка и в превод на български значи буквално “книги” [от гръцки: βιβλος]. Свитъците на Светото Писание били наричани “книги” и това название се среща до V в.н.е. С течение на времето βιβλος, заедно с други гръцки думи прониква в западната терминология. Библията се нарича още “графай” [πασα γραφη θεοπνευστος], което означава “писания”. Този израз се употребява от апостол  Павел по отношение на Стария завет: “Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата…” [πασα γραφη θεοπνευστος και ωφελιμος προς διδασκαλιαν προς ελεγμον προς επανορθωσιν προς παιδειαν την εν δικαιοσυνη] (2 Тим.3:16). Същият израз се използва и в четирите евангелия, както и в книгата Деяние на апостолите .

Раздели

Библията включва книгите на Светото Писание, условно разделени на Нов завет и Стар завет. Думата завет [евр. ברית] значи “съюз”, “договор” между лица или страни. Стария завет е написан на староеврейски език, като само някой глави от книгите на Даниил (603-535 г.пр.н.е.) и Ездра (5 в.пр.н.е.)  са писани на арамейски език. Новият Завет е писан на гръцки език, но не класическия език от епохата на Перикъл, а на негова говорима разновидност, известна на филолозите като койне, което значи “народен”, “разбираем от всички”. В епохата на елинизма, т.е. в периода от ІV в пр.н.е. чак до V в.н.е., този език става говорим между разноезичните народи, населяващи територии, завоювани на времето от Александър Македонски и с течение на времето подложени на цялостно елинизиране чрез окупационната администрация на гърците.

Библейски канон

Книгите на Библията са обединени под т.нар. “библейски канон”, който означава списъка на свещенните книги, утвърдени и влезли в състава на Библията, както и начина на тяхното подреждане. Думата канон е гръцка [κανων] и буквално означава “права пръчка”, “връв за мерене”, “дърводелски отвес”, а в преносен смисъл – правило, норма, образец.

Старозаветен канон

Задълбоченото изучаване на всички налични данни води до заключението, че колекцията от старозаветни свещени книги е била окончателно оформена с каноничен характер в 5-ти век пр.н.е. от колектив оглавяван от двамата велики водачи от възстановителния период след вавилонския плен, Ездра и Неемия. Тези двама мъже са притежавали забележителна интелектуална и духовна. Юдейското предание чрез различни автори потвърждава това заключение. Фактът че Старият завет не съдържа по-късни книги е също така силен аргумент в полза на този възглед. Преводът на Септуагинтата в 3-ти век пр.н.е. е друго доказателство за съществуването на старозаветен канон по онова време.

Данни за формирането на старозаветния канон се намират в предговора към книгата “Исус син Сирахов”. Тази книга е писана някъде около трети век пр.н.е. Там се споменава за първи път за трите части на Стария завет: Закона (Тора), Пророците (Невиим) и Писанията (Кетувим) По-късно след разрушаването на Ерусалим през 70 г. сл. Хр. фарисейската школа взима надмощие над останалите групи и оттогава и до днес определя религиозното мислене на еврейския народ. В края на І в. сл. Хр. водещи фарисей се събират в Ямния (Ябне) и там определят окончателно старозаветния канон. Храмът вече не съществува и така писанията добиват много по-голяма стойност от преди. По времето на Христос  канонът е бил ясен, но не е бил писмено фиксиран. По устен път се е знаело, кои книги влизат в него и кои не.

Новозаветен канон

Според канона, окончателно оформен около края на III и началото на IV век, Библията се състои от две части – Стар и Нов завет, които съдържат общо 77 книги – 50 книги в Стария завет и 27 книги в Новия завет. На еврейски са писани повечето от старозаветните книги, както и Евангелието от Матей, а останалите книги са писани на гръцки .

Време на събиране на новозаветните книги

Ранните християнски църкви от първи век са запазвали писмата на апостолите и на водачите на църквата. На църквата и е било необходимо ръководство от хора, живеели по времето на Исус и познаващи от личен опит развилите се тогава събития. По този начин писанията на очевидците са имали голяма стойност всред младата църква. Тази практика на съхраняване е позната още от еврейските синагоги. Така съхранени писмата са били използвани в богослуженията на църквата. В посланието на Клеменс до коринтяните (края на І в. сл. Хр.) автора цитира текстове от първото посланието на Павел до коринтяните. Това показва, че много ранно посланията на Павел са имали каноничен авторитет всред християните. Подобно е положението и в посланието на Игнатий до ефесияните (написано около 110 сл. Хр.), където Павел и неговите послания са известни.

Време на сортиране на новозаветния канон

Около 140 г. сл. Хр. един християнин на име Марцион сформира свой канон, в който вкарва само 10 от посланията на Павел. Останалите днешни книги на новия завет той счита за юдейски трудове и ги отхвърля. Малко по-късно около 170 г. сл. Хр. се появаява един друг канон, наречен “Канон Муратори”, в кокйто са включени всички послания на Павел, но без посланията на Петър, Йоан и Яков. В това време се появяват и много апокрифи, които застрашават чистотата на учението. Така църквата е предизвикана да състави и определи канона на Новия Завет. В края на ІІ век Ириней познава 13-те послания на Павел. Малко по-късно и Тертулиан говори за тях, без да споменава 2 и 3 Йоан, Яков и 2 Петрово. Така се заражда една дискусия за канона, която продължава до 4 век.

Определяне на новозаветния канон

Атанасий пише от Александрия през 367 г. сл. Хр. едно великденско послание до християните, в което се споменава всичките 27 книги на Новия Завет. През ІV век на следните събори в западната църква са споменати всичките книги на Новия Завет:

• Синода в Рим през 382 г. сл. Хр;
• Синода в Хипо Регио (Северна Африка) през 393 г. сл. Хр.
• Синодите в Картаген през 397 и 419 г. сл. Хр.

Това показва, че във втората половина на 4 век канона на Новия Завет е бил вече окончателно оформен.

Апокрифни книги

Трябва да сме наясно и по въпроса за еврейските апокрифни книги, чиято автентичност не може да се докаже, и съдържащи учения нехармониращи с основните истини на каноничните книги. Въпреки че тези  писания са били отхвърлени от апостолите и християнските писатели до средата на ІІ-ри век сл.Хр., и от самите евреи, те намират злополучен прием в християнската църква към края на ІІ-ри век сл.Хр. От тогава те не са били изхвърлени от католическата църква. Реформаторите взели твърдо решение за отхвърляне на апокрифите, но след тяхната смърт, тези книги още веднъж били въведени в някои протестантски църкви. Последните били окончателно отхвърлени от тези църкви в 19-то столетие. За съжаление И двете издания на Българската Синодална Библия съдържат 11 апокрифни книги плюс 13 и 14 глави на Данаиил, които са апокрифни добавки към книгата на пр.Даниил, съдържаща в оригинал само 12 глави, и един апокрифен пасаж към 10-та глава на книгата Естир.

Кратка история на Свещенният Коран

За разлика от юдаистките канонически книги (Библията – 36 книги; Талмуда – 63 трактата; Зоара), които били писани в продължение на повече от хиляда години и се различават по жанр и стил; за разлика от каноническите книги на християнството (Стария Завет – 44 книги, Новия Завет – 6 книги и 21 послания), които – поне що се отнася до Новия Завет – били създавани в продължение на няколко десетки години от многобройни автори, Коранът представлява една-единствена каноническа книга, чийто автор е Аллах, който „говори” чрез устата на своя Пророк в течение на точно определен исторически период – от 612 г., времето на първите откровения» до смъртта на Пророка през 632 г.

Божието слово е спуснато на Мохамед, Пророка-Пратеник на Аллах (едновременно „расул” -пратеник, и „наби” – пророк), който го „изговаря”, „вика”, „чете устно”, „декламира”. Действително, преди да бъдат написани, откровенията на Пророка се разказват, те са устни.

Коран

Докато Пророкът бил жив, мнозина от правоверните запаметили всичко или откъси от Корана; някои от следовниците му съставили „сборник” от неговите откровения, преписани на пергамент, плочки или друг материал, и е твърде възможно самият Пророк да е диктувал на писарите всичко или част от Корана. Може дори да се предположи, че в някои моменти или в определен момент той е подреждал – или желал да подреди – текста. Това обяснява донякъде мистериозното и напълно лишено от смисъл присъствие на букви в началото на трийсетина от главите (вместо поредни номера или графични знаци).

Във всеки случай на базата на различни преписи (сборници от текстове), съществували, когато Пророкът умрял (преписите на Али, неговия зет, на Ибн Абас, неговия първи братовчед…), комисия, натоварена от Осман (третия халиф) да състави официалния текст, оповестила през 656 г. една „Вулгата”, призвана да стане „истинският” Коран, след като всички други преписи бъдат унищожени. Макар че някои от тях вероятно били запазени и укрити, те никога не са съперничели на „Вудгатата” на Осман.

Тъй като в писмената реч на онази епоха не съществували диакритични знаци (които биха позволили например да се различават при еднаква базова графика „s” от „ch”, „п” от „b”…), нито кратки гласни, не всякога дори дълги гласни, едва към средата на Х в. Коранът добил окончателния си вид, ne varietur (неподлежащ на промяна -Б. пр.), в който е известен и досега.

Трябва да се отбележи също така, че подреждането на главите в него вероятно не съответства на последователността в нито един сборник или препис, като не може да се твърди, че изобщо е същест-: вувал препис с хронологична или систематична подредба на текста. Във всеки случай такава не намираме в Корана – какъвто го познаваме сега: нито между отделните глави, нито в рамките на всяка една от тях. Именно това прави четенето му трудно и не особено приятно за този, който не се постарае да привикне към подобен начин на изложение.

Коранът се състои от 114 сури (глави), които обхващат 6200 стиха. Трите най-кратки сури имат само по три стиха. Най-дългата („Крава” или сура 2) наброява 286. Най-кратките сури са накрая, най-дългите – в началото. Много сури в края на Корана се отнасят към първия период на меканските откровения (612-615), докато повечето сури в началото са от последния период на откровенията – мединския (622-632). Хронологичният прочит би трябвало да следва, обратния ред – от края към началото. Отделните сури имат поредни номера (1-ва, 2-ра… 114-а) и собствени имена („Крава” (2), „Нощно Пътуване” (17), които не са еднакви във всички издания, както и номерацията на някои стихове.

И още нещо. Коранът е самото Божие слово, той е в буквалния смисъл неподражаем, а също така според най-разпространената традиция и „неръкотворен”, „вечен”, въпреки че представлява „Откровение… на ясен и безупречен арабски езш” (2.6: 193,196). Но думите на онези, които го четат на арабски и го рецитират напевно според канона, Коранът крие в себе си една тънка лите-ратурна, магична, омайваща красота, която до голяма степен се губи при превода. Що се отнася до съдържанието на Корана, него ще разкрием постепенно в контекста на настоящия преглед.

Мистични медитации

Учението на изтъкнатия индийски мистик Хазрат Инаят Хан (1882-1927) включва широк кръг проблеми и конкретни въпроси, голяма част от които са били разгледани в лекциите му през 1918-1926 г. В съответствие с традицията, Хазрат Инаят Хан не е писал теоретични трудове, а щедро е споделял знанията си всички жадуващи да се запознаят с дълбочината на неговата облечена в живо слово одухотворена мисъл.

Поради спецификата на лекционната дейност в различни аудитории, част от съдържанието на някои теми често се преплита една в друга, тъй като много истории и примери, с които изобилстват текстовете на автора, се повтарят по различни поводи в различни варианти; много от това, на което е учил, може да се срещне в различните раздели. Това е направено напълно съзнателно, тъй като повторението е характерно за самия метод на преподаване и помага на изучаващите да усвояват тънкостите на суфизма в различията на всеки нов контекст. Както по тази, така и по редица други причини, при издаване на лекциите на Хазрат Инаят Хат е невъзможно да се следва стриктна последователна система; подреждането на неговите лекции в хронологичен ред би се оказало незадоволително, а строгата класификация на темите не е осъществима. Това издание е сборник от лекции, обхващащи широк кръг въпроси относно същността на учението на суфиите. Няма съмнение, че заинтересованият читател ще намери много от необходимата му информация за теорията и практиката на ислямския мистицизъм, поднесена непосредствено от устата на известния суфи учител. Освен това, стенограмите на устното изложение позволяват да се докоснем до живата мисъл на майстора.

Книгата съдържа лекции и уроци по медитация, преподадени от Хазрат Инаят Хан в първите години на неговата дейност в Европа. Те изграждат едно подробно изложение на идеите на суфиите. Същността на това учение преминава като свързваща нишка през всичките глави. А тъй като авторът се старае да осветли разглежданите въпроси с конкретни примери, в книгата ярко са описани множество истории от живота на хората.

На много места изложението се превръща в разглеждане на конкретна ситуация, в която може да се озове всеки човек, а и цялото човечество.

Книгата може да се чете, като се следва дадената в нея последователност на главите, но също така и избирателно, като всеки читател открие своите теми. Най-добрият ръководител ще бъде вътрешният усет и интуицията на читателя.

Аз си представям Вселената като като безкрайна, тоест създание на безкрайното божествено могъщество. Защото аз смятам, че е недостойно за божествената благост и могъщество Бог, който може да създаде освен този свят и друг, и други безкрайни светове, да създаде краен свят. По този начин аз заявявах, че съществуват безкрайни светове, подобни на Земята, която аз, заедно с Питагор смятам за светило, подобно на Луната, планетите и другите звезди, броят на които е безкраен. Аз смятам, че всички тези тела са същността на света, безброй, образуващи безкрайна съвкупност в безкрайното пространство, което се нарича безкрайна Вселена, в която се намират безкрайни светове.  Джордано Бруно

1. Въведение

В епохата на научните открития теорията за еволюцията се възприема толкова безкритично, че се изучава не като теория, а като безпорен факт, подкрепен както с многобройни доказателства, така също и с авторитета на редица изтъкнати учени.

Още от ранна детска възраст на всеки един от нас се втълпява идеята, че живота на земята е възникнал спонтанно. Първо са се появили аминокисилини и други химични съединения, след това са възникнали първите прости едноклетъчни микроорганизми, след тях по-сложни многоклетъчни и т.н. Наистина ли така е възникнал живота и имаме ли основания да се съмняваме в това?

Всъщност големият проблем се състои в това, че ако отхвърлим теорията за еволюционното развитие, като единствена алтернатива остава да приемам идеята за сътворението, която в западната цивилизация е неразривно свързана с християнството или по-точно с християнското тълкуване на старозаветните писания. В продължение на близо 2000 години, църквата отстоява няколко погрешни схващания, в основата на които стои буквалния прочит на книгата Битие, а всеки дръзвал да оспори църковните канони е бил обявяван за еретик, жестоко измъчван и изгарян на кладата, какъвто е и случая с една от най-светлите личности от епохата на възраждането – Джордано Бруно.

През периода на Ренесанса, а по-късно и в епохата на Просвещенеито,  започва бурното развитие във всички области на науката, чийто най-видни представители са: Николай Коперник (1473-1543), Тихо Брахе (1546-1601), Джордано Бруно (1548-1600), Рене Декарт (1596-1650), Галилео Галилей (1564-1642), Йоханес Кеплер (1571-1630), Исак Нютон (1643 – 1727) и т.н. Освен с големите научни постижения, Просвещението дава началото и на материалистическата философия, която е в основата на съвременните разбирания за произхода на Вселената, възникването на живота и т.н.

2. Два различни възгледа

Днес съществуват два различни възгледа за произхода на Вселената и живота. Можем да ги обобщим като „креационистки“ и „еволюционен“. Тук трябва да направим едно важно уточнение. Когато става въпрос за „научен креационизъм„, обикновенно се разбира опита на определен кръг от учени да съгласуват съвременните научни открития с библейското сътворение.  През 1961 г. е публикувана първата важна съвременна креационистка книга „Потопът на сътворението“ на Хенри Морис и Джон Уайткомб, а  през 1995 г. на български език излиза книгата на Хенри Морис „Научен креационизъм„. Морис и Уайткомб поддържат мнението, че сътворението е станало буквално за 6 дни, че хората са живели едновременно с динозаврите и че Бог е създал всеки вид живо същество отделно от останалите.

Подходът на Хенри Морис и Джон Уайткомб според мен е абсолютно погрешен по няколко причини:

1. Библията не е единствената книга, която описва сътворението на света;
2. Книга Битие, в която се описва сътворението има наративно митичен характер,  и историята показва, че всеки опит за буквално тълкуване води до много сериозни грешки;
3. Креационизма трябва да се разглежда сам по-себе си, а не в контекста на една или друга религиозна доктрина;
4. В трудовете на Морис и Уайткомб се наблюдава открита пристрастност, както и опит за напасване на фактите спрямо библейската версия за сътворението;

Ако трябва да бъдем точни, и двата възгледа са съществували през цялата човешка история, ако съдим по запазените писмени източници. Креационизма, или божественото сътворение присъства във всяка религия, както и в митологията на различни племена и народи от всички краища на света. В западната култура за бащи на материализма се считат древногръцките философи Левкип (500 – 440 г.пр.н.е.) и Демокрит (460 – 380 г.пр.н.е.). Това убеждение според мен не съвсем точно, понеже Диоген Лаерций в своята книга „Животът на философите“ пише за Демокрит следното:

„Той (Демокрит) бил ученик на някакви маги и халдеи, които цар Ксеркс оставил на баща му за наставници, когато гостувал у него, както ни съобщава Херодот; и от тях още като дете изучил науката за боговете и звездите. След това преминал при Левкип, а според някои при Анаксагор, от когото бил по-млад с четиридесет години…. Възгледите му били следните: началата на всичко са атомите и пустотата, а останалото е само привидно съществуващо. Световете са безкрайни, родени и смъртни. Нищо не се ражда от несъществуващото и не се разрушава в него. Атомите са безкрайни по величина и количество…. Слънцето и Луната са съставени от подобни и гладки и клъгли тела, от които е съставена и душата, а тя е същото това, което се нарича ум.“

Ако прочетем внимателно свидетелството на Диоген Лаерций, ще ни направи впечатление, че Демокрит е обучен от „магове и халдеи“, които са представители на една доста по-древна култура от гръцката, тази на Персия. Подобни материалистически възгледи са съществувли и в древноиндийската култура, в която учението за „атома“ или идеята за това невидимо и неделимо нещо, което изгражда цялата материя е силно застъпена.

От всичко това следва, че материализмът не е някаква нова идея на философите от епохата на Просвещението. Нещо повече -  може би материалистическия възглед за света е също толкова стар, колкото и религиозния възглед.

В следващия материал: 3) Възникване на Вселената; 4) Произход на живота;

Използвана литература

[1] Григулевич, Иосиф Ромуальдович, „Инквизицята„, София 1986

[2] Диоген Лаерции, „Животът на философите„, Народна култура, София 1985

[3] Хенри Морис, „Научен креационизъм„, Нов Човек, София 1995

Там е публикувана единствено информация за наличните документи, но не и тяхното съдържание. Понеже пиша тези редове късно вечерта, утре ще се опитам да се свържа по телефона с уредниците на къщата музей в Карлово, НБ “Кирил и Методий”, както и с Научния архив при БАН, ДА във Велико Търново и музеите в Ловеч и Плевен, където се съхраняват голяма част от документите писани от Апостола.

Къщата музей „Васил Левски“ в гр. Карлово посочва като автентични следните документи:

Автобиография в стихотворна форма

Писана е в края на 1867г. или в началото на 1868г. Без да имат качествата на художествена творба, стиховете в недовършената му автобиография разкриват участието на Левски в Първата българска легия, байрактарството му в четата на Панайот Хитов, докосват до неговата богата душевност, потвърждават безкрайната му смелост.

Джобния бележник на Апостола

Джобния бележник на Апостола е с доста липсващи страници. Наситен е с факти за организаторската и идейно-политическата му работа. Документира не само обиколките му из страната между 1871 – 1872г., както и отчет до стотинка за похарчените народни пари, но разкрива и скромните му предпочитания за храна и облекло, влечението му към народните песни и революционната поезия.

Писмата на Левски

Писмата на Левски, стотина саморъчно изписани от него, адресирани до видни негови съвременници и съратници, до БРЦК в Букурещ или до частни комитети в Българско, документират изумителната му работоспособност, мащабните му замисли и неповторими дела за доброто на Отечеството.

Наредата на работниците за освобождението на българския народ

Още по-ясно са изложени политическите и държавни възгледи на Апостола в идейно-политическите и организационни документи: “Наредата на работниците за освобождението на българския народ” – писана изцяло с неговия почерк, тя представлява едновременно “проектоустав”, “програма” и “закони” за действията на революционерите.

Клетва

Клетвата, която Васил Левски дава след провеждането на общото събрание в Букурещ през 1872г., което го упълномощава да работи в цяло Българско.

По силата на чл. 2 от договора, подписан в Сен-Жермен на 10 септември 1919 г. между главните съюзни сили и кралство Сърбия, Хърватско и Словения, покровителството на малцинствата, които живеят в кралството е под гаранцията на ОН. Подписвайки тоя договор, кралството пое съобразно с тоя договор задължението да даде права на всички малцинства, включени в границите му след 1 януари 1913 г.

По силата на всичко това тия права и тая протекция са признати също за българското население в Югославия, присъединено към нея след споменатата дата. Основавайки се на тоя договор, населението се обръща към ОН с молба то да изпълни и приложи договора за покровителство на малцинствата, в дадения случай на българското малцинство в Югославия, дето то съставя компактна маса сред населението, което живее в Македония.

Десет години минаха от сключването на договора за мир. Въпреки това Сенжерменският договор за покровителство на малцинствата си остана мъртва буква. Нещо повече, българските малцинства в Югославия са не само лишени от предвидените права в тоя договор, но са и подложени на една системна денационализация и насилствена асимилация, лишени са от политически права и са превърнати на икономически роби и обречени на мизерия.

Противно на съществуващите договори югославското правителство унищожи всички наши културни институти — национални, образователни, политически, – затваряйки 641 български училища с 37 000 ученици; прогони 1013 български учители, конфискува и превърна в сръбски черкви 761 български черкви, изпъди шестима владици, прогони и унищожи 833 български свещеници, унищожи всички български библиотеки и читалища, в които ние се учехме на майчиния си български език, забрани български вестници и списания в Македония. С една реч, югославското правителство разруши в Македония всичко, що може да служи за национално, културно и социално развитие на македонските българи.

В преследването на своята политика за унищожаване на българщината в Македония югославянското правителство прибягна дори към мерки, които навсякъде се считат като пълно отрицание на съвременната цивилизация и елементарните понятия за свобода.

а) Въпреки чл. 7 от Сенжерменския договор то ни забрани да си служим по улиците с нашия майчин български език, както и в частните отшения, в търговията, в събранията и пр., без да може да става дума за употребяването на български език в публикации и в печат. Употребяването на нашия български език в държавните, общинските и др. Учреждения е напълно забранено.

б) Нашите имена бяха насилствено променени със сръбски окончания. Кръщаването на нашите деца с национални имена е забранено и ние сме заставени да ги кръщаваме по един списък, изработен от сръбските църковни власти специално за Македония.

в) Четенето на български книги и български вестници е забранено под страх на най-тежко наказание и ние никога нямаме възможността да прочетем нито един ред на нашия майчин език. Четирима младежи бяха осъдени в Кавадарци, защото у тях е била намерена една българска книга.

г) Пеенето на български народни песни се счита за престъпление. В Тетово много граждани начело с един свещеник бяха осъдени, защото са пели на едно празненство български песни.

д) Югославянските власти ни забраниха да празнуваме нашите национални и обичайни празници, именните и еснафски празници, налагайки ни вместо тях сръбската „Слава“.

е) За да улеснят асимилацията, властите насилствено заставят да се женят млади момичета и жени от Македония за сръбски жандарми, доведени там, и всички протести против това насилие досега са били без резултат.

На македонската интелигенция се отказват всички общински и държавни служби. Техните заявления се оставят без последствие и самите те се пропъждат от кралството, както беше случаят с г-жа д-р Пиперкова от Скопие, д-р Наумов от Охрид, д-р Ципушев от Велес, или се интернират, както е случаят с инж. Караджов и д-р Таушанов от Щип, или се убиват, какъвто беше недавна случаят с Благой Монев от Щип, Рампо Попов от Прилеп и пр. — без да говорим за многобройните убийства, които станаха по-рано.

Байовци,

Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свървшва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещето ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни.

Аз не веднъж съм ви казвал: ” Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не тя с това започва. Нашето драгоценно отечество, ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.

Ако допуснете утре, когато сте вече свободни да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана. Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни. Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате, като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка, кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане па тогава.

На такива аз съм им писал и преди” Днес е момента да си купите живот, които сега се продава, утре не и милиони да давате” Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в отечествното ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце желаещи властта само за да ви грабят. За такива злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно Смърт , смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни. За тези, които петнят името на отечеството ни наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност лукави и хитри наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.

За тези, които насаждат омраза между хората живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те видите ли не предполагали че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.

Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край. Бъдете силни братя и не щадете силите ,нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви други му, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.

„Пустите клисурци станали московци,
а панагюрци – донски казаци.“

Все още не мога да проумея факта, че след 45 години тоталитарно управление, страната ми отново се управлява от комунистическа върхушка. Още по-интересно за мен е, че след всички безчинства на комунистите – лагерите, народния съд, политическите убийства, религиозни преследвания, както и огромните кризи по време на управлението им след 1989 г., българския народ продължава да гласува доверие на бивши номенклатурчици от БКП и техните потомци, които днес вече гордо се наричат „модерната левица“.

Не знам кое точно е модерно на левицата, но ще припомня някой може би забравени факти, които се надявам да бъдат интересни най-вече на новото поколение, което няма ясен спомен от времето преди 1989. Силно се надявам тези факти да станат повод за размисъл при наближаващите избори след няколко месеца.

Най-актуалната тема от няколко месеца насам е световната „финансовата криза“. За разлика от повечето анализатори, които първоначално определяха случващото се като „финансова криза“, малко по-късно като „икономическа криза“, а днес вече говорят за „рецесия“, аз очаквам огромна „дефлационна депресия“, може би по голяма от тази през 1929-1932 г. Това което е типично за „дефлационните депресии“ е, че те започват от огромно раздуване на кредитите, а последиците от тях са катастрофални. Хората губят спестяванията си и работата си, изпадат в ситуация в която не могат да покриват както кредитите си, така също и текущите си задължения за ток, вода, парно и т.н. Банките фалират, а тези, които оцеляват спират кредитирането първо на най-рисковите групи, а след това и на своите дългогодишни клиенти. Увеличава се нивото на безработицата, предприятията намаляват производствените си мощности, а по-малките фалират. Парите поскъпват и стават дефицитни, а цените на всичко, което сте си мислили, че е ценно – къща, кола, земя и т.н., падат главоломно със всеки изминал ден. Купувачите изчезват. Всички искат да продават, но няма кой да купува. Ситуацията става безнадеждна.

Подобен род „дефлационни депресии“ са наблюдавани изключително рядко, за разлика от т.нар. „рецесии“, които периодично радрусват икономиките на развитите капиталистически страни. Две големи дефлационни депресии преминават като ураган в САЩ и Европа, и продължават съответно от 1835 до 1842 г. и от 1929 до 1932 г., а последиците от тях са меко казано катастрофални.

За съжаление, вместо да внесат яснота по този въпрос, Сергей Станишев, Петър Димитров и Пламен Орешарски обрисуваха светлото бъдеще. След като уволниха шефа на НСИ, статистиката ни извади такива данни, на които могат да завидят дори най-развитите икономики на Европа. Увеличен БВП, ниско ниво на безработица, огромни чуждестранни инвестиции, и т.н. Станишев каза „банките ни са стабилни, кризата не ни засяга“. За мен това не е изненадващо, защото демагогията, популизма и откровената лъжа са част от методите и пропагандата на БКП, БСП. Когато си взриви ядрения риактор в Чернобил през 1986 г., комунистите скриха истината от народа и твърдяха, че това не ни засяга. Същите тези хора ни убеждаваха, че всичко е наред и криза няма и през 1997 година, когато инфлацията достигна чудовищните 200% за година.

За разлика от Чернобил, когато дезинформацията беше умишлена и целенасочена, днес нещата стоят по друг начин. Днес има тотална некомпетеност по висшите етажи на управлението. Как може министър на финансите на една страна, която се стреми към пазарна икономика, да бъде Петър Димитров, който завършва икономика в Москва? За тези които не знаят, икономическата наука при социализма изучава абсолютно утопични постановки, които нямат никаква връзка с пазарната икономика. Икономиката на социализма се опитва да създава планово стопанство, подчинено на волята на висшия партиен орган, а не на свободния пазар и на принципа на търсенето и предлагането, на конкуренцията и т.н.. Отричат се частната собственост и естествените пазарни принципи, които водят понякога и до „рецесии“ и „депресии“.

За хора като Станишев, Димитров и Орешарски „пазарна икономика“ е само един от термините характеризиращи „упадъчния капиталистически строй“. Всеки трябва да разбере, че тези хора не са на мястото си. Те не са подготвени да управляват пазарна икономика. Всеки средноинтелигентен човек израстнал в годините след 1989 г. би се справил по-добре от тях. На тях им липсват знания, умения и опит да се справят с проблемите на свободния пазар. А липсата на знания прозира от абсурдните им изказвания, които не спират да ме удивляват със всеки изминал ден.

Въпреки, че спирам до тук, оставям темата отворена. Докато пиша тези редове отново ми се появи желание за емиграция. Все пак брат ми е в Германия, а сестра ми в Канада. Чудя се аз какво правя още тук.

„Политиката не може да няма първенство над икономиката„, Ленин

„При социализма частната собственост върху средствата за производство е ликвидирана и икономическата основа на обществото съставлява социалистическата стопанска система, социалистическата колективна собственост върху оръдията и средствата за производство.“ Сталин

„При социалистическия строй стопанският живот на обществото се определя и направлява от държавния народностопански план.„

„При социализма частната собственост върху средствата за производство е ликвидирана и икономическата основа на обществото съставлява социалистическата стопанска система, социалистическата колективна собственост върху оръдията и средствата за производство.„

Алберт Айнщайн* (1879 – 1955)

Айнщайн е известен като създател на теорията на относителността и със значителния си принос за развитието на релативистката космология. Повече от когото и да било друг, Айнщайн възвестява началото на един свят, тласкан и движен от науката. Неговото име се отъждествява с популярното уравнение E = mc2 за еквивалентност на маса и енергия. Написва 50 научни труда, а също и много книги и статии по религиозни и философски въпроси, като най-известната между тях е „Светът такъв, какъвто го виждам“ (The World As I See It, 1934). През 1921 година получава Нобелова награда за приноса си към теоретичната физика и откриването на закона за фотоелектричния ефект. * През ХIX в. германския император позволява на евреите в Германия да носят немски имена срещу заплащане на определена сума.

Нилс Бор (1885-1962)

Нилс Хенрик Давид Бор е датски физик със значителен принос към теорията за структурата на атома и към квантовата механика – един от създателите на съвременната физика. Баща му е професор по физиология в Копенхагенския университет, а майка му произлиза от добре известно сред банковите, политическите и интелектуалните среди еврейско семейство. Нилс Бор създава теорията на атома, в основата на която са планетарният модел на атома, квантовите представи и предложени от него постулати. През 1923 г. въз основа на своя модел на атома той първи успява да обясни периодичната система на елементите на Менделеев. През 1927 г. Бор формулира най-важния принцип във физиката – принципа на допълнителността, а през 1936 г. – фундаменталната за ядрената физика представа за протичането на ядрените реакции – модела на сложните ядра. През 1939 г. съвместно с Дж. А. Уилър развива теорията за деленето на ядрото – процеса, при който се освобождават огромни количества ядрена енергия. Получава Нобелова награда за физика през 1922 г.

Хайнрих Хайне (1797-1856)

Хайне е считан за най-великия лирик от романтичния период и е първият модерен литературен творец на немски език. Още в 1911 г. Пенчо Славейков изрича за Хайне: „Тоя поет, тъй омразен на мнозина, е създал неща, които ще живеят и дотогава, когато от Немско и немци може би не ще има и помен дори.“ По стихове на Хайне са писали музика много композитори, сред които Шуберт, Менделсон, Лист, Шуман, Вагнер („Летящия Холандец“). В чест на поета са учредени две литературни награди „Хайнрих Хайне“ – през 1956 г. от Министерството на културата на ГДР и през 1972 г. от родния му град Дюселдорф.

Зигмунд Фройд (1856 – 1939)

В основата на учението на Фройд стои възгледът, че човешкото поведение произтича от антагонизъм между различните части на личността. Той разделя човешката психика на три части (инстанции) – То, Аз и Свръх Аз. Според Пол Джоунс теориите на Фройд оказват огромно влияние върху клиничната психиатрия, биологията, антропологията, социологията, религията, окултните науки, изкуството, литературата, психологията, образованието и криминологията. Благодарение на Фройд човечеството днес има все по-обширни познания за психичните заболявания. Преди неговите открития, повечето хора са смятали, че истерията се причинява от зли духове.

Ана Фройд (1966-1980)

Наред с Мелани Клайн, Ана Фройд се смята за създателка на психоанализата в детската психология. Сравнена с баща си, работата на Ана Фройд подчертава важността на егото, неговата способност да се тренира социално.

Анри Бергсон (1859-1941)

Анри Бергсон е френски мислител, една от най-изтъкнатите фигури в европейската философия, Нобелов лауреат за литература през 1927 година. В концепция си за същността на философията, Бергсон подлага на критика традицията на рационализма и нейната тотална ориентация към интелекта. Според него, интелектът е зависим от практическите действия, подчинени на ползата. Бергсон смята, че интелектът избира от познанието само това, което е необходимо за конкретните прагматични интереси. Така той пренебрегва същественото. Интелектът служи само на нашето приспособяване към условията на живот. Философията му оказва въздействие върху Марсел Пруст, Джордж Бърнард Шоу, Уйлям Джеймс и Алфред Норт Уайтхед, а заедно с Жан Пол Сартр е тачен като един от водещите френски философи на своето време.

Борис Пастернак (1890-1960)

Борис Леонидович Пастернак (на руски Борис Леонидович Пастернак) е руски поет и писател, известен на Запад с монументалния си трагичен роман за Съветска Русия, „Доктор Живаго“ (1957). В Русия е по-известен като поет. „Сестра моя жизнь“, написана от Пастернак през 1917, е смятана за най-влиятелната стихосбирка, публикувана на руски език през 20 век. Борис Пастернак получава Нобелова награда за литература през 1958. На 25 октомври, два дни след като научава това, той изпраща следната телеграма до Шведската академия: „Крайно благодарен, трогнат, горд, удивен, смутен.“ Само четири дни по-късно той изпраща нова телеграма: „Вземайки под внимание значението, което се отдава на тази награда в обществото, към което принадлежа, трябва да отхвърля това незаслужено признание. Моля, не приемайте с обида доброволния ми отказ.“ Шведската акдемия обявява: „Този отказ, разбира се, по никакъв начин не променя валидността на наградата. На Академията остава само със съжаление да обяви, че връчването на наградата не може да се състои.„

Стивън Спилбърг

Стивън Алън Спилбърг (на английски: Steven Spielberg, фамилията се изговаря по-близко до Спийлбърг) е американски режисьор и продуцент от еврейски произход, носител на три награди „Оскар“. Рицар на Британската империя. Той е най-успелият във финансово отношение филмов режисьор в историята. Режисирал и продуцирал е едни от най-големите хитове в световната кино-индустрия. Бил е номиниран шест пъти за „Оскар“ за най-добър режисьор, от които печели две награди (за „Списъкът на Шиндлер“ и за „Спасяването на редник Райън“). Филмите му са били номинирани за най-добър филм седем пъти (печели веднъж със „Списъкът на Шиндлер“). През 70-е, 80-е и 90-е години три от неговите филми водят класациите за най-доходоносни филми: „Челюсти“, „E.T. – Извънземното“ и „Джурасик парк“.