Блогът на Васил Даков

Кратка история на Библията

Posted in Религия by Васил Даков on март 23, 2009
Лондонско четириевангелие, 1356 г., 286 листа пергамент

Лондонско четириевангелие, 1356 г., 286 листа пергамент

Въведение

Библията е считана за Свещена и боговдъхновена книга от двете най-разпространени вероизповедания в света – християнството и юдаизма. Исляма също потвърждава библейския авторитет – например в Корана  четем: „И дадохме на Муса (Моисей) Писанието, и подир него изпратихме един след друг пратениците, и дадохме на Иса (Исус), сина на Мариам (Мария), ясните знаци, и го подкрепихме със Светия Дух. Нима не ви обземаше надменност всеки път, щом пратеник ви донасяше онова, което душите ви не желаят? И някои отрекохте, а други убивате.” (Коран, Сура Ал-Бакара 2:87) и още „Кажете: “Вярваме в Аллах и в низпосланото на нас, и в низпосланото на Ибрахим (Аврам) и Исмаил, и Исхак (Исак), и Якуб (Яков), и родовете [му], и в дареното на Муса (Моисей)  и на Иса (Исус), и в дареното на пророците от техния Господ. Разлика не правим между никого от тях и на Него сме отдадени.” (Коран, Сура Ал-Бакара 2:136)

Големият български писател Иван Вазов възкликва: “Аз не зная под небето да има книга по-мъдра и така всеобща каквато е Библията… там, където Библията се знае и се чете, злините са случайни, а доброжелателствата са трайни спътници в живота. Учудвам се, че тази Свята Книга много слабо се знае у нас не само от миряните, но и от духовниците.” От времето на написването на тези редове до наши дни този факт остава непроменен. За много съвременни хора Библията е почти непозната книга, и техните познания са на равнището на елементарните нравствени поучения, тоест познанието им за същността на духовния свят е твърде примитивно.

Кратка дефиниция

В най-общи линии Библията представлява сборник от боговдъхновени текстове, които разкриват Божието Слово към човека. В зависимост от начините по които Творецът открива Себе Си, различаваме естествено и свръхестествено откровение.  Естественото откровение е видимият свят – Вселената като цяло, която със своето съвършено устройство ни подсказва за могъществото и величието на своя Създател. Свръхестественото откровение е дадено на избрани (подходящи) хора, които са имали способност да разбират небесните тайни и точно да ги предават. Една част от божественото откровение е записана в свещените книги, а друга е запазена по предание. Библията има приблизително 3 400 годишна история. Писана е в продължение на 1 600 години от 40-50 автори.

Етимология на думата

Думата библия е гръцка и в превод на български значи буквално “книги” [от гръцки: βιβλος]. Свитъците на Светото Писание били наричани “книги” и това название се среща до V в.н.е. С течение на времето βιβλος, заедно с други гръцки думи прониква в западната терминология. Библията се нарича още “графай” [πασα γραφη θεοπνευστος], което означава “писания”. Този израз се употребява от апостол  Павел по отношение на Стария завет: “Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата…” [πασα γραφη θεοπνευστος και ωφελιμος προς διδασκαλιαν προς ελεγμον προς επανορθωσιν προς παιδειαν την εν δικαιοσυνη] (2 Тим.3:16). Същият израз се използва и в четирите евангелия, както и в книгата Деяние на апостолите .

Раздели

Библията включва книгите на Светото Писание, условно разделени на Нов завет и Стар завет. Думата завет [евр. ברית] значи “съюз”, “договор” между лица или страни. Стария завет е написан на староеврейски език, като само някой глави от книгите на Даниил (603-535 г.пр.н.е.) и Ездра (5 в.пр.н.е.)  са писани на арамейски език. Новият Завет е писан на гръцки език, но не класическия език от епохата на Перикъл, а на негова говорима разновидност, известна на филолозите като койне, което значи “народен”, “разбираем от всички”. В епохата на елинизма, т.е. в периода от ІV в пр.н.е. чак до V в.н.е., този език става говорим между разноезичните народи, населяващи територии, завоювани на времето от Александър Македонски и с течение на времето подложени на цялостно елинизиране чрез окупационната администрация на гърците.

Библейски канон

Книгите на Библията са обединени под т.нар. “библейски канон”, който означава списъка на свещенните книги, утвърдени и влезли в състава на Библията, както и начина на тяхното подреждане. Думата канон е гръцка [κανων] и буквално означава “права пръчка”, “връв за мерене”, “дърводелски отвес”, а в преносен смисъл – правило, норма, образец.

Старозаветен канон

Задълбоченото изучаване на всички налични данни води до заключението, че колекцията от старозаветни свещени книги е била окончателно оформена с каноничен характер в 5-ти век пр.н.е. от колектив оглавяван от двамата велики водачи от възстановителния период след вавилонския плен, Ездра и Неемия. Тези двама мъже са притежавали забележителна интелектуална и духовна. Юдейското предание чрез различни автори потвърждава това заключение. Фактът че Старият завет не съдържа по-късни книги е също така силен аргумент в полза на този възглед. Преводът на Септуагинтата в 3-ти век пр.н.е. е друго доказателство за съществуването на старозаветен канон по онова време.

Данни за формирането на старозаветния канон се намират в предговора към книгата “Исус син Сирахов”. Тази книга е писана някъде около трети век пр.н.е. Там се споменава за първи път за трите части на Стария завет: Закона (Тора), Пророците (Невиим) и Писанията (Кетувим) По-късно след разрушаването на Ерусалим през 70 г. сл. Хр. фарисейската школа взима надмощие над останалите групи и оттогава и до днес определя религиозното мислене на еврейския народ. В края на І в. сл. Хр. водещи фарисей се събират в Ямния (Ябне) и там определят окончателно старозаветния канон. Храмът вече не съществува и така писанията добиват много по-голяма стойност от преди. По времето на Христос  канонът е бил ясен, но не е бил писмено фиксиран. По устен път се е знаело, кои книги влизат в него и кои не.

Новозаветен канон

Според канона, окончателно оформен около края на III и началото на IV век, Библията се състои от две части – Стар и Нов завет, които съдържат общо 77 книги – 50 книги в Стария завет и 27 книги в Новия завет. На еврейски са писани повечето от старозаветните книги, както и Евангелието от Матей, а останалите книги са писани на гръцки .

Време на събиране на новозаветните книги

Ранните християнски църкви от първи век са запазвали писмата на апостолите и на водачите на църквата. На църквата и е било необходимо ръководство от хора, живеели по времето на Исус и познаващи от личен опит развилите се тогава събития. По този начин писанията на очевидците са имали голяма стойност всред младата църква. Тази практика на съхраняване е позната още от еврейските синагоги. Така съхранени писмата са били използвани в богослуженията на църквата. В посланието на Клеменс до коринтяните (края на І в. сл. Хр.) автора цитира текстове от първото посланието на Павел до коринтяните. Това показва, че много ранно посланията на Павел са имали каноничен авторитет всред християните. Подобно е положението и в посланието на Игнатий до ефесияните (написано около 110 сл. Хр.), където Павел и неговите послания са известни.

Време на сортиране на новозаветния канон

Около 140 г. сл. Хр. един християнин на име Марцион сформира свой канон, в който вкарва само 10 от посланията на Павел. Останалите днешни книги на новия завет той счита за юдейски трудове и ги отхвърля. Малко по-късно около 170 г. сл. Хр. се появаява един друг канон, наречен “Канон Муратори”, в кокйто са включени всички послания на Павел, но без посланията на Петър, Йоан и Яков. В това време се появяват и много апокрифи, които застрашават чистотата на учението. Така църквата е предизвикана да състави и определи канона на Новия Завет. В края на ІІ век Ириней познава 13-те послания на Павел. Малко по-късно и Тертулиан говори за тях, без да споменава 2 и 3 Йоан, Яков и 2 Петрово. Така се заражда една дискусия за канона, която продължава до 4 век.

Определяне на новозаветния канон

Атанасий пише от Александрия през 367 г. сл. Хр. едно великденско послание до християните, в което се споменава всичките 27 книги на Новия Завет. През ІV век на следните събори в западната църква са споменати всичките книги на Новия Завет:

  • Синода в Рим през 382 г. сл. Хр;
  • Синода в Хипо Регио (Северна Африка) през 393 г. сл. Хр.
  • Синодите в Картаген през 397 и 419 г. сл. Хр.

Това показва, че във втората половина на 4 век канона на Новия Завет е бил вече окончателно оформен.

Апокрифни книги

Трябва да сме наясно и по въпроса за еврейските апокрифни книги, чиято автентичност не може да се докаже, и съдържащи учения нехармониращи с основните истини на каноничните книги. Въпреки че тези  писания са били отхвърлени от апостолите и християнските писатели до средата на ІІ-ри век сл.Хр., и от самите евреи, те намират злополучен прием в християнската църква към края на ІІ-ри век сл.Хр. От тогава те не са били изхвърлени от католическата църква. Реформаторите взели твърдо решение за отхвърляне на апокрифите, но след тяхната смърт, тези книги още веднъж били въведени в някои протестантски църкви. Последните били окончателно отхвърлени от тези църкви в 19-то столетие. За съжаление И двете издания на Българската Синодална Библия съдържат 11 апокрифни книги плюс 13 и 14 глави на Данаиил, които са апокрифни добавки към книгата на пр.Даниил, съдържаща в оригинал само 12 глави, и един апокрифен пасаж към 10-та глава на книгата Естир.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: